През покривите на къщите тихо пълзеше топлината на зимата. Формите губеха остротата си под малки купчини сняг. Снежният човек в двора на къщата, белееше самотно сгушен в трите си грижливо оформени топки. По небето пропълзя сияние, за миг озари върховете на нощта и тихо изчезна, за да остави аромата на приказка. Времето безшумно отмерваше часовете, в които се случват вълшебства. В снега оставяше топли дири и едно яркочервено Сърце, което безцелно обикаляше улиците на спящия град.Слабият му ритъм едва се долавяше в тишината на зимната нощ. То подритна вяло снега и погледна Снежния човек, усмихна му се и се зачуди дали да спре.
- Да не смяташ да спираш? - попита Снежния човек, усетил намеренията му.
- Май няма голямо значение. - тихо отвърна сърцето.
- Тъжно е да видиш спряло сърце особенно през зимата.
- Май наистина няма чак толкова голямо значение - още по-тихо каза Сърцето.
- Трябва да говориш по-високо, ако искаш да те чуя ! - посъветва го Снежния човек и припряно пооправи моркова си. Нещо в това малко същество го притесняваше. Помисли си, че не му се случва всяка нощ да види самотно Сърце, което на всичкото отгоре се кани да спира. Тази мисъл го стресна и той започна да говори още по-високо:
- Виж сега, не може да спираш посред зима така де, студено е, то и да е топло пак не бива да спираш и изобщо защо да спираш !
- Май наистина няма, отговори сърцето, но този път Снежния човек изобщо не можа да долови края на изречението. Започна да усеща как лека - полека губи малки части от теглото на топките си. Понамести двете сливи, които заемаха мястото на очите и изпаднал в най-голямата паника, в която може да изпадне един Снежен човек, започна да вика:
- Толкова приятно студено е! И без друго живота ми не е от най-дългите! Не е честно да вземеш да спреш в най-вълшебната част на нощта! Нямаш ли сърце? - и внезапно млъкна.
Думите му увиснаха в тишината на смълчания двор. Смехът на Сърцето звънливо изви:
- Ами че аз съм си Сърце! Как може да имам сърце Това беше наистина смешно!
Снежния човек се ядоса:
- Пряспата те взела! Сега пък ще вземеш да се пръснеш от смях! Сърцето млъкна точно толкова внезапно, колкото внезапно беше започнало да се смее. Приседна на прага на портата и тихо му каза:
- Тъжно ми е. Обаче не ми е студено. Ти ме стопли! Това значи ли, че трябва да съм твоето сърце?
- Не ... Да ... искам да кажа. Говориш много и объркано.
Снежния човек се обърка. Вече съвсем не знаеше как да говори с това малко Сърце.
-Ще опитам отначало: аз съм Снежен човек, а снежните човеци нямат сърца. Мисля,че всеки го знае. Ние оживяваме от вярата на децата, които ни правят. Напролет всичко свършва.
- Кратко и ясно! - каза Сърцето.
- Просто и ясно! - поправи го Снежния човек. И тъжно е!
Снежния човек се замисли. Обичаше живота си такъв, какъвто е кратък, бял и тих. Имаше своята зима и тя му беше достатъчна.
- Искаш ли да направиш нещо за мен? - внезапно поде Снежния човек - Искаш ли да ми разкажеш за пролетта?
Сърцето помълча малко, после дяволито се усмихна и каза:
- Амииии добре! Ама и двамата ще си затворим очите. Така ще можем да видим това, което рисуват думите!
- Това, което рисуват думите повтори без да разбира Снежния човек.
- Затвори си очите, слушай и ще разбереш!
Двамата затвориха очи. Сърцето остави тишината да се разхожда помежду им, хвана я под ръка, а после гласът му тихо изплува от нея:
- Тя идва с ароматите си. Настанява се в равнините и запретва ръкави. Обича да боядисва. Тук ще избере оранжево, там жълто, после розово, нахална и зелена. Истерично зелена. Прелита през короните на дърветата, проверява гнездата на птиците и ги кара да пеят. А те пеят, пеят!
Посрещат я. Тя ги милва нежно и продължава да разтребва, стъпките и събуждат земята, тревата, слънцето. Е-е-е-е-х! Такава е тя, топло е...
Кап-кап-кап Сърцето блажено отвори очи.Стресна се и се огледа наоколо.Беше само.
- Еееей, къде отиде .Еееееееееей ама къде отиде? Ама къде отиде?
Малка вада струеше от мястото, където Снежния човек затвори очите си, за да слуша за пролетта.Вадата криволичеше по земята, боязливо докосваше Сърцето и бързо попиваше в пръстта. От стряхата падна висулка. Небето стана розово и зората завари едно Сърце, мълчаливо вперило поглед в нищото.Слънцето протегна мързеливо първите си лъчи и се подаде зад билото на планината. Пролетта изпрати първите топли дни.
